Разговор с Петър Мавров първа част

КУЛТУРА ВСЕКИ ДЕН Разговор с Петър Мавров първа част

Разговор с Петър Мавров първа част

КУЛТУРА ВСЕКИ ДЕН Разговор с Петър Мавров първа част  Петър Мавров, роден на 1 януари 1951 г в гр. Ямбол, музиковед, дългогодишен преподавател в НУИ „Д.Христов” – Варна. Завършва СМУ „Д.Христов” – Варна в класа по пиано на Мила Михайлова /1970/ и НМА „Проф. П. Владигеров” – София /1977/. Автор на музикално-научни изследвания предимно по теми на краезнанието за Варна: ”За историята на създаването на СМУ „Д. Христов”-Варна, в сб. „Към историята на професионалното музикално образование в България”,В.,1994; „Още за варненския период на Добри Христов и неговия европейски контекст” в сб.”Добри Христов – 125 години от рождението”, В., 2000; ”В 60 годишнината – за имената в летописа на училището”, в сб. ”60 години национално училище по изкуствата „Д.Христов”- Варна”, В., 2004,; „Някои наблюдения върху репертоара на Флотския оркестър”, в музикално-научен алманах „К.Беливанова”, С.,2003; „За автобиографичните бележки на Добри Христов от 1933 година до професор Стоян Брашованов“ в сб.от „Пролетни четения“ 6 – 8 април  2011 и др.; „За поетичните импулси, превърнати в песни-щрихи от творческата дейност на Цони Калчев“- в сп. „Музикални хоризонти” бр.4/2002;  автор на статии и отзиви за музикалния живот на Варна; редактор и съставител на някои от сборниците с доклади и научни съобщения от Националните конференции на преподавателите по „История на музиката” в България /в 1994 и в 2000/. Публикувал е и по теми на музикалната педагогика и методика /„Методически похвати за осмислянето на жанра сюита в неговото историческо развитие, ЦИУУРК, С., 1988”/. След конкурс за хон. преподавател  в Шуменски университет „Еп. К. Преславски” е работил и  като асистент по „История на музиката” /1994-1998/.

Татяна Капричева: Кои са личностите, които Ви вдъхновяваха да вървите по този път?

Петър Мавров: Безспорно времето оставя забележими следи в нас. С неизменния си ход, с десетилетията и кръглите годишнини, то ни кара да направим някаква равносметка. Все някога.

Като незабравими страници в съзнанието ми остават имената на моите учители , а с тях и направеното от тези, които ме възпитаха да ценя и оценявам музиката, както и значимите събития в музикалния живот. Все по-често си задавах въпроса: „Кое в музикално-историческата наука  може да бъде определено като явление, за да се превърне по своята същност в история?“  Учителите ми бяха и образци за мен, a най-рано сред тях се появи клавирната педагожка Кети Маринова(1927-2012) – сестрата на майка ми, която ме заплени с поведение и отношение към музиката като изкуство. После, в музикалното училище, срещнах добротата и мъдростта на музикалния историк и диригент Милко Димитров(1931-2015). Постъпих в неговия кръжок по „История на музиката“, учих се цял живот от неговия опит на педагог и музикант – краевед,  откривател  на творчество и личности в музикалното минало на Варна.  Станах редактор на първата му книга. Мисля, че той усети и признанието ми, а и на моите колеги, особено след онова забележително изследване със заглавие „От регионалното към националното в българската музикална култура“ изнесено на Първата конференция на преподавателите по история на музиката в 1980 г.

В годините на следването ми в Консерваторията последователно общувах с музикални учени и педагози от най-висок ранг: проф. Пенчо Стоянов (1931-2020), доц. Киприана Беливанова (1942-2001), проф. Иван Хлебаров (1934-2015). В т.нар. по тогавашните учебни програми  „Специален клас“ имах забележителни колеги:  от композиторите – Велислав Заимов и Вячеслав Кушев, от диригентите Димитър Караминков и Алексей Измирлиев. От музиковедите – Елисавета Вълчинова, Албена Найденова. От 1980 година започнаха конференциите на музиковедите – историци. Там се запознах с изследвания в музикалното краезнаие и в проблематиката на композиторското творчество, чрез изследванията  на Бисерка Граматикова, Стефанка Георгиева, Анди Палиева, Емилия Коларова, Томи Кърлисийски и още много колеги. По-късно същите ежегодни форуми преминаха в научни срещи с теоретици, научни работници, композитори. За тях е написано достатъчно, има издадени сборници с доклади и статии, но в последните години за значението им се мълчи. Настана тишина. Около 20- тина години след 10-ти ноември 1989 авторитетите вече не са авторитети за някои нови авторитети. (не е игра на думи).  Книгите на нашия професор, както всички с уважение наричаха Иван Хлебаров още докато беше доцент, вече не се препоръчвали на студентите. Музиковеди със специалност „История на музиката“ мисля, че няма. Дано не греша, но тенденцията е такава. Изглежда, че някои историци още се стряскат от първите страници на книгите на Иван Хлебаров. Сигурен съм, че там, в неговите книги, освен за музиката по времето на „социалистическата революция“, както тогава всички приемахме това понятие, той остави сериозни научни концепции. Например: за Любомир Пипков и българския музикален авангард; за единството на музикалните култури и процесите в тях, за музикалната историография и много други.Остави и хрониката на времето в своите уникални бележници в джобен формат, с които не се разделяше при всяка научна среща, събрание, пленум в СБК и т.н. (Тези думички „пленум“, събрание“ днес отвращават. Нарочно ги споменавам. За всеки случай и за всяка съвест). Написаното все пак е написано за да остане. И това никой не може да промени.

Татяна Капричева: Кога усетихте, че това е Вашето поприще?

Петър Мавров: Историята на музиката започнах да разбирам като предмет и като поприще за работа.Там всеки професионално подготвен музикален историк трябва да докаже качествата си – в обобщения, в идеи, дори и в новаторство (или в откривателство), колкото и невероятно да ни се струва това на пръв поглед. Може би звучи странно, но съм убеден, че само когато музикалния историк получи шанс да докосне отминалото време чрез архивите, чрез документалното наследство (снимки, програми, отзиви от събития и т.н.), само тогава може да изпита тръпката, че си заслужава да се занимава с тази огромна научна област от човешкото знание, каквато е история на музиката.

Татяна Капричева: Кои мигове в музикалната наука са Ви били най-скъпи и предпочитани?

КУЛТУРА ВСЕКИ ДЕН Разговор с Петър Мавров първа част  Петар Мавров: Така се случи в моята работа, че разглеждайки и „изравяйки“ един архивен документ от музикалната историята на Варна („Указ №40 от 6.11.1944 г.“) за създаване на музикална гимназия във Варна насочих трайно интереса си в музикалното краезнание.Освен от Милко Димитров, бях подкрепен и от Бисерка Граматикова – най- последователният и задълбочен музикален историк на миналото на Бургас. Тя стана редактор и на първото, засега единствено, изследване на професионалното музикално образование в България- сборника „Към историята на професионалното музикално образование в България”,(В.,1994) след проведената в 1985 г по моя инициатива Пета научна конференция на преподавателите по „История на музиката“ във Варненското музикално училище. Там съобщих този факт и започнах да работя в тази област – музикалното краезнание.

По-късно, когато прелиствах архивите на композитора Асен Марков (неизвестно име, впечатлило най-напред кларнетиста Росен Идеалов, а после и организаторите на едно от първите издания на фестивала за съвременна клавирна музика „Pianissimo“) или когато направих опит да събера и обобщя творчеството и изпълнителската  кариера на моя съученик, виолончелист и  композитор Любомир Георгиев в статия и да го представя пред публиката на „Варненско лято-2007“, вече трайно убедих себе си, че изследователската работа с „неизвестни“ или по-точно бързо забравени личности в изкуството е плодотворна и ми харесва.

Същото чувство изпитвах и когато откривах неизвестни страници от поезията на Цони Калчев отнасящи се до песента в творчеството на Панайот Пипков в 2001 г на конференция в НУИ „П.Пипков“ в Плевен (по случай 100 години от създаването на химна „Върви народе възродени“) или разшифровайки ръкописните страници на Добри Христов до Стоян Брашованов (на конференция но случай 90 години от създаването на Музикалната академия) в последното мое участие през 2011 г. на традиционните ни форуми – конференциите.

КУЛТУРА ВСЕКИ ДЕН Разговор с Петър Мавров първа част  В този ред на мисли, мога да споделя едно уникалното преживяване за мен. Намерих ръкопис на Добри Христов  в нототеката на флотския оркестър във Варна (беше в есента на 1994 г.), като поредно доказателство, че той никога не е бил „самоук“ музикален гений, от малък подтичвал с подарената му флейта след духовата музика в родния си град и така станал композитор (както сам той пише в едни „романтични страници“ от своите спомени, които за съжаление и днес се повтарят в музикалната литература по инерция.) Така, моите открития  потвърждаваха в този момент изследванията на Милко Димитров, който много държеше на фактите в биографията му, и преди мен опроверга тази „истина“ за самоукия Добри Христов с публикуване на имената и на колегите, и на учителите му. Беше намерил и публикува по-късно писмата му до Йордан Тодоров, които доказваха непрекъсната и плодотворна връзка на Добри Христов с интелигенцията в родния му град.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

81 − 80 =