Изложбата „Музикални съзерцания“ – през погледа на един музикант

Изложбата „Музикални съзерцания“ – през погледа на един музикант

Изложбата „Музикални съзерцания“ 05.11-02.12.2025г. за пореден път доказва неразривната връзка между изкуствата, как те взаимно се допълват, подхранват и вдъхновяват, но в крайна сметка имат една единствена, дълбока мисия и същност – да ни събудят и да изразят божествената природа в нас, извайвайки ни като творци и съ-творци. Особено силно подчертано е това творческо сътрудничество между музиката и живописта и примерите за това не са малко. За някои автори това са отделни картини или определен творчески момент, но при Александър Капричев това е устойчива линия и дълготрайна традиция, подкрепена във времето от многобройните негови образци, носещи музикални имена, инспирирани от непреходната сила на музиката, а в много от случаите, рисувани и посветени на конкретни музикални произведения. Прави впечатление, че картините в тази посока, обозначени с имена на музикални жанрове и термини, обхващат и почти всички основни стилови епохи в музиката, с техните  емблематични представители и шедьоври. Това говори за богатата музикална култура на твореца Александър Капричев, за неговите високи художествени критерии и полет в изкуството. Елитарният подход на художника довежда до големи, проникновени постижения, смело демонстрирани, с еквилибристично майсторство във владеенето на всички възможни техники, тяхното смесване и с новаторското интерпретиране на философския замисъл на музиката, само че с цветовите и колористичните изразни средства на неговото изкуство.

Съзерцанието е интимен акт, също както и вслушването в музиката и нейното изживяване и може би те са ключ и към себепознанието – един непрекъснат процес, в развитие, един вечен стремеж към самоусъвършенстване. Музиката като най-абстрактното изкуство, дава най-много свобода и възможности за тълкуване, но дори и в тази си поливалентност остава най–щадяща, най-подкрепяща и най-любяща, с безкрайна топлина. Имагинерна, вълшебна, космическа – музиката се появява и изчезва в небитието, с неуловим блясък и светлинна скорост. Въпреки това, Александър Капричев е успял да кодира в своите картини тези моменти на музикално съзерцание, разбира се, от своя творчески ъгъл, споделяйки, приобщавайки и в същото време провокирайки наблюдателя, с почти медитативно сугестивно свещенодействие.

Колекцията, с картини, с музикални названия, изложени в Градска художествена галерия „Борис Георгиев“ Варна надминават четиридесет и осем образци. Всяко заглавие носи в себе си необятна предистория и творчески търсения, но едно е сигурно – имат голямо, осезаемо и безпрекословно въздействие. Платната са разнообразни, както идеите, цветовете, плановете и хармонията в тях. Енергетиката е силна, безапелационна и превземаща. Наименованията на картините са само отправна точка, но не и последна спирка, разкривайки микрокосмоса им и необятните творчески търсения на автора им по различни начини и пътища.

Картините на Александър Капричев, вдъхновени от епохата на Барока са по музика на едни от най-знаменитите представители на това време, а именно: А. Вивалди (1678-1741), Й. С. Бах (1685-1750) и Г. Ф. Хендел (1685-1759).

„Годишните времена“ от А. Вивалди, представляват четири програмни концерта за цигулка и оркестър (с черти и на кончерто гросо) и съответно съдържат и четирите сезона („Пролет“, „Лято“, „Есен“, „Зима“), като към всеки от тях има поезия (предполага се, че стиховете са написани от самия композитор). Платната на Капричев, създадени по тази музика са само две: „Лято“ и „Зима“… но това е поредната мисловна провокация на художника, която всъщност е истина – реално има само два вододела в природата: лятно и зимно слънцестоене, останалото е преходно време. Обединяващата картина, в крайна сметка е „Калейдоскоп“, която е рисувана също в този период и е решена в подобни тонове, показвайки нагледно кръговрата на природата и процеса на преминаването от един сезон в друг. Общият колорит на трите платна показва родство и свързаност: меки тонове, лазурни и сияйни цветове, лекота, също както и в музиката на Вивалди от този цикъл, с изобилието от много звукоизобразителни моменти, усет към детайла и ярка запомняща мелодика. Не случайно, това е едно от най-популярните произведения на бароковия майстор, най-бързо достигащо до публиката (професионална или не).

Съвсем друга образност виждаме в платното “Фуга“, вдъхновено от музиката на Й. С. Бах. Още от пръв поглед има сериозност, фундамент и сурова красота. Й. С. Бах увенчава и завършва полифоничната епоха с творчеството си и довежда изкуството на фугата до нейното съвършенство. От друга страна фугата е най-сложната полифонична форма като структура и композиционно майсторство. Картината привлича със своята достолепност и триизмерност. Има категорични и ясни геометрични фигури и ясна архитектоника при разположението на плановете и елементите – точно както при музикалния жанр фуга – стройна структура и игра на контрапункта и гласовете, но при сериозни правила и строителство. По-сумрачните тонове на платното, създават именно тази сериозност и суровост на полифонията, но многобройните фосфорициращи, светлинни компоненти, говорят и за човешкото и творческото присъствие: овалът, като човешка глава или пък може би е незавършен проект, покрит с плащ, който предстои да узрее, стълбата в дясната страна – символ на изкачване и усъвършенстване, а може би и като духовно израстване и търсене на божественото – всички тези елементи, подхранват и близостта на картината с музиката и личността на Й. С. Бах, който е бил силно религиозен и отдаден на своето изкуство.

Много светлина, яркост и същевременно ефирност струят от картините на А. Капричев, свързани с музиката на Г. Ф. Хендел. Този композитор се определя като космополит и има значение за развитието на музиката на три държави: Германия, Италия и Англия. Платното „Хорал“ по Хендел има пастелни и въздушно преливащи се, красиви и същевременно енергизиращи и тържествени тонове – точно както се пее в този музикален номер, част от Хенделовата оратория „Месия“ (Спасител), и няма как да бъде по друг начин, когато става въпрос за: „Gloria“ („Слава във висините господни“).

Картината „Соната“ ни отвежда в епохата на класицизма, защото е инспирирана от музиката на Л. В. Бетовен (1770-1827) – соната №1 във фа минор. Забелязва се вътрешна цикличност, точно както в сонатния цикъл, който в случая се състои от три части, художествено обединени от основния замисъл. В картината се виждат три основни цветови колорита от топлата и студената гама, а сините тонове, макар и контрастиращи, са обединяващи – точно както е в музиката на гения Бетовен, който непрекъснато работи с контрастен тематизъм и динамики, обигравайки всички регистри на пианото и използвайки целия му потенциал. Фигурите и елементите са разположени диагонално и има светлосенки – по-реални и по-скрити образи. Методът на изненадата и новаторството, както и използването на различни техники е много характерен за Бетовен, а Александър Капричев е уловил точно това, както и бравурната, ярката енергетика на музиката му и изящното гласоводене (съвършенството на класическата хармония).

В творчеството на А. Капричев има и няколко платна, свързани с музиката на романтизма: „Ноктюрно“ по музика на Шопен (1810-1849), „Реквием“ по едноименното произведение на Х. Берлиоз (1803-1869), както и няколко  картини по музика на Я. Сибелиус (1865-1957) – оркестрова сюита „Карелия“, А. Дворжак (1841-1904) – Концерт за виолончело и оркестър в си минор и Й. Брамс (1813-1897) – Концерт за цигулка и оркестър в ре мажор. Всички споменати композитори са с огромен принос за музиката на своята нация и за световната музикална култура. Особено се впечатлих от внушенията и препокриването на конкретните платна с дадените произведения, за усета, дълбокото разбиране и за пореден път – как изкуството поражда изкуство.

Картината .„Ноктюрно“ – определено прави моментална асоциация с вечерно време, каквото е и буквалното тълкуване на музикалния жанр ноктюрно – „нощна музика“. Нощта може да бъде много творческа и съзидателна, тя не е мъртво време, а напротив може да бъде изпъстрена с много събития. Макар и в мрачни краски се забелязва тази моторика, в многото образи и елементи, тази раздвиженост на пластовете и взаимодействието между щрихите и образите, дори има изображения на музикални инструменти. Независимо, че Шопен е познат като „Душата на пианото“ и композира почти само и единствено за този инструмент, всъщност има и няколко сонати за виолончело. Тембърът на последно споменатият инструмент (виолончелото), често се свързва и като най-близката звучност до човешкия глас. Така или иначе налице е както в музиката на Шопен, така и в картината на А. Капричев, подчертано задушевна атмосфера, човешки емоции и раздвиженост на музикалните и художествените изразни средства.

Картината „Реквием“ е поредното силно пресъздаване на музиката на Берлиоз, който освен основоположник на програмния романтичен симфонизъм, заедно с Вагнер е един от създателите на новата диригентска школа. А. Капричев е уловил основната идея на произведението – заупокойна меса – умиротворяваща, мъдра и благородна музика, както и философското тълкуване на вечните въпроси за живота и смъртта, за преходността и вечността. Безупречно подбран колорит: меки кафявочерни тонове – мрачни, но и топли, изобилства и много светлина, прозираща и напомняща за себе си. Двуединството е подчертано – в мрака се съдържа светлина, а в светлината мрак. Животът и смъртта са неразделни, страни на една и съща монета – безсмъртието на душата, която има божествена искра и носи в себе си част от вечността…Тук е и човекът, който е в центъра на тези събития между тленността и вечността на битието и небитието.

Музиката на 20 в. присъства с две ярки платна в „музикалните съзерцания“ на автора. Това са „Рапсодия в синьо“ по едноименното произведение на Джордж Гершуин (1898-1937) и „Пролетно тайнство“ по балета на И. Стравински (1882-1971). И двете картини са много различни като колорит и внушение, Също като своите композитори. Такъв е и подходът на А. Капричев, според пътеводителя на конкретната музика. При първата картина има едно фрапиращо синьо, като основна гама, което съдържа обаче в себе си безкрайно подробно, ювелирно наситено и графично педантично мнозинство от черни линии. Този релеф е оправдан и шокиращо взривен и недвусмислен, подобно музиката на Гершуин, която съчетава и управлява закономерностите на класическата музика и джаза в едновременност – модерно, но красиво екстравагантно.

Игор Стравински е изтъкнат композитор на 20 в., който изживява една от най-дългите и разнообразни еволюции на стила, успявайки да влияе на младите композитори на своето време и да оформи голям кръг от симпатизанти и привърженици. Творбата „Пролетно тайнство“ е от така нареченият „руски период“ на създателя си, но от друга страна е силно новаторско произведение, което поставя начало на нови пътища и търсения в областта на метроритмиката. В картината на А. Капричев също се забелязва синтеза между традиционализъм и новаторство, търсенето на нови изразни средства, многоплановост, моторика и обиграване на пространствата. Играе се с геометричните елементи и времепространствените измерения, има основен колорит, но и комбинативност на основните цветове. Експериментаторството е умело прецизирано и умерено, с паралелност между световете  – съвремие и архаика.

В „Космогония“ по Пендерецки (1933-2020) , А. Капричев отново се изявява като изключително сензитивен автор, който успява да кодира основните си впечатления от музиката на едно малко пространство, каквото е бялото платно. Безбрежността на музиката е необятна, а конкретното произведение, като образец на полския авангард – шокиращо безобхватно. Художникът е регистрирал тази дисонантност и крещяща активност на музиката, чрез остри и разбъркани елементи, които са завихрени, с много движение, в своя си порядък. Има много замах и двуполюсност, както в космоса – ред в хаоса и хаос в реда, но всичко си е повече от закономерно. Когато слушаш това произведение оставяш дълбоко покъртен, но въпреки това не можеш да престанеш да го възприемаш. Съвсем неволно правя паралел между забързаното ни, почти налудничаво ежедневие, в което всеки се лута нанякъде, всеки крещи, но всъщност никой не е чут… и остава неразбран и ненужен…

С пристрастие споделям, че трите картини, носещи името „Капричио“ са много атрактивни. Има малка заигравка с фамилията на твореца, който разглеждаме. В музикален смисъл капричиото е жанр, който се характеризира със сложност, бравурна (често етюдна) техника и не е постижим за всеки, особено, ако не е на нужното ниво на инструментално майсторство. В платната на А. Капричев се вижда точно това капризно изтънчено владеене на разнообразна техника, усет за детайла и свобода на интерпретацията. Всяка от картините има своя атмосфера и колорит, но и дълбоко индивидуално моделиране на тематиката и моториката. Освен името има и още нещо, което прави силно впечатление: от една страна свежите тонове, силно доминиращи, а от друга страна ярката провокация като акцент на платното – съвсем дисониращ, на пръв поглед, несъвместим и „крещящ“ цвят в буквален и преносен смисъл. Това са три различни състояния, три различни версии и интерпретации на твореца в неговите мисловни и емоционални възприятия на жанра капричио.

Много от картините на А. Капричев от същия период носят по-неутрални наименования като музикален цикъл, опус или нямат имена. Въпреки това музиката извира от тях, като тонове, като хармония или моторика между елементите, като чувствителност или емоционална атмосфера. В някои от тях има и недвусмислени аксесоари на музикалната професия (пулт за ноти, музикален инструмент и др.) или танцуващи фигури, но независимо от използваната техника (техники) или колорит, А. Капричев се заявява като творец с високи критерии и високи идеали.

„Кресчендо“ е ярък пример за това, като цвето- и свето- усещане. Наситена, взривна, крещяща, показвайки развитие, порив и полет, усилвайки експресията до краен предел, подобно музикалният термин кресчендо, който означава постепенно усилване на динамиката (от тихо към по-силно).

„Висока октава“, показва тенденция и традиция към високи върхове. Говори за творец с непримирим характер и вечно търсещ дух, който алармира и държи да бъде чут и в случай, че някой не иска да го чуе – „ще крещи“ чрез своето изкуство и пак ще постигне намеренията си. Има един феномен, който във физиката и акустиката се нарича „биене“. Това е възможно само във висок регистър, където трептенията на тона са много и високо честотни, поради, което се чува по-ясно и отчетливо по-високият тон. Ето това е високата творческа честота на художествените вибрации на естета Александър Капричев, един реализиран талант в своята сфера, който не просто съзерцава музика, а със сърце и възторг отразява мирогледа си, като творчески мост между две големи изкуства.

автор: Татяна Капричева

снимки: личен архив на Александър Капричев

 

Александър Капричев – покана – 05.11.25 – 18×14 (1)