Интервю с професор Милко Коларов

Интервю с професор Милко Коларов

ТК: Г-н Коларов, Честит юбилей! Как се чувствате на 80 години?

МК: Благодаря, не се оплаквам. Добре се чувствам за възрастта си.

ТК: А чувствате ли се щастлив от изминатия път? Наскоро беше премиерата на втората постановка на Вашата опера-приказка „Най-щастливият човек“ (първата беше през 1991г. пак във Варна). „Най-щастливият човек“ – Вие ли сте този човек?

МК: Всъщност „Най-щастливият човек“ е една доста тъжна приказка-притча за човека и за човешкото щастие, но аз се чувствам доволен и дори щастлив, че през целия си живот се занимавах с това, което обичах, коeто исках да правя. И макар, че се наложи да изпия твърде много горчилки, ако трябва пак да започна отначало, пак бих си избрал този и само този път.

През годините срещнах много големи, много интересни хора. Учих при Панчо Владигеров, при Константин Илиев, специализирах в чужбина, бях изпълняван като автор от великолепни солисти (инструменталисти и певци), диригенти, хорове, оркестри – и български и чужди. В един доста дълъг период от живота ми пътувах много (и в чужбина), получих авторитетни наши и международни награди.

Хабилитирах се по старата процедура (и това разрушиха!), през специализирания научен съвет и ВАК (Висшата Атестационна Комисия) и станах – бях избран (с пълно мнозинство и при тайно гласуване) за професор.

Нещо повече – ние се гордеехме с тази професионална акселерация, ако така мога да се изразя, през 60-те и особено през 70-те години на миналия век, когато в България протичаха някакви ускорени процеси. Имаше акумулирана енергия, имаше типично българския ентусиазъм (напън) „за 15-20 години да постигнем това, което другите са постигнали за столетия“.

За съжаление, това се оказа много хлъзгава позиция. Ако всичко беше изградено добре, не вярвам, че толкова бързо щеше да се разруши (да го разрушат!!). Акумулираната енергия на един народ и този път (за кой ли път!!) беше пропиляна.

Търговците не само „влязоха в храма“, но се настаниха удобно и даже им ръкопляскаха. Платиха им добре и за глупостите, които сътвориха.

Все повече се убеждавам, че симулацията на култура (а и на наука) е по-страшна от отсъствието и…

ТК: Разкажете ни една кратка и интересна история?

МК: Най-кратката и най-интересната история е, че станах на 80 години.

ТК: А кога работите – сутрин или вечер?

МК: ?!… Владигеров ми казваше: “Гледай сутрините да бъдат твои!“ старая се да спазвам този негов съвет и все повече се убеждавам, че е прав.

ТК: Кой е най-скъпият Ви спомен?

МК: Трудно ми е да посоча само един, при това, най-скъпият ми спомен. В различните етапи-възрасти от моя живот се случваха и хубави, и лоши неща. Но напоследък, старeейки, все по-често се обръщам към детството си, към онова чудно време и ми се струва, че всичко ще започне отначало. Уви!

ТК: До каква степен един творец трябва да е традиционалист и до каква степен новатор, за да не изгуби себе си?

МК: Задавате ми въпрос с повишена трудност. Ще Ви отговоря така: Всеки, който се занимава с изкуство, сам избира, какво изкуство да прави и с какви средства да го прави. Приемам избора на всеки, но не обичам сектантството (груповщината). Мисля, че и поради това, никога не съм членувал в никаква партия, не съм толерантен и към шмекериите, колкото и ефектни да са те. Може на някои да се стори недостатъчно убедително, но аз продължавам да твърдя, че изкуството има смисъл, само когато стане изповед.

Това е дълбокото ми убеждение. Това е моята философия за живота, за света, за изкуството. Ама така за едната мода….

Помня, едно време като ученици във Варна, стояхме по цели нощи, чакахме на пристанището италианските кораби да си купим шушляк. Това беше много модерно. Сега, ако тръгна с шушляк, не знам, как ще ме приемат. Сигурно ще изглеждам много смешен… Когато бях в Париж (1985-86г.), чух една мисъл на Пиер Карден: „Парижани много обичат модата, защото бързо й минава модата“ (на фрески звучи по-добре). Тази игра на думи много ме впечатли. Трудно е постоянно да се движиш по модата, а и не е необходимо. Васил Арнаудов казваше: „На мен може да ми седи много добре този костюм, но на Тодор Попов няма да му стои добре!“ Значи трябва да си скроиш дреха, според това, което си ти. Оригиналността е част от същността и самобитността на един човек (творец), от душевността му, от онази субстанция, която носи в себе си (всичко е вътре в човека, не извън него), а пък съвсем друго нещо е оригиналниченето. Не съм се стремял да бъда нито като „тези“, нито като „онези“ и не се страхувам да бъда това, което съм.

Вече над 70 години се занимавам с музика и мога да кажа: „Никога никого не съм искал да изпреваря. Аз просто си вървя по пътя. По своя си път. И толкова!“

ТК: Кой е любимият Ви музикален жанр, който ви изразява най-пълно?

МК: Нямам любим музикален жанр.

ТК: Юбилей, след юбилей, Вашата неразривна връзка с ММФ „Варненско лято“ – Как участвахте тази година на 100-ното издание на фестивала?

МК: Да, юбилей, след юбилей и станах на 80 години. А що се отнася до „Варненско лято“, аз съм дълбоко свързан (вече почти 50 години) с този фестивал, още чрез моя учител – проф. Панчо Владигеров, който е един от основателите му. „Да направим и ние като в Залцбург!“ – пише Владигеров от Германия. Летоброенето на ММФ „Варненско лято“ започва от 1926г., а аз съм роден през 1946г., и някак си вървяхме паралелно, остарявахме заедно – фестивалът и аз. Стараех се на всяка кръгла годишнина да показвам по една нова творба: „Симфонични вариации“, оратория „Април 1876“, Концерт за цигулка и оркестър, „Елегия за голям симфоничен оркестър и орган“, Концерт за бастромбон и оркестър, „Елените. Ранният край на лятото“, Първа симфония, „Парафраза – концертанте“ за пиано и оркестър…(изпълниха се и редица мои камерни творби и песни в тогавашната разкошна църква-музей „Св. Атанасий“). Всички тези произведения бяха представени за първи път на фестивала „Варненско лято“ и то от много големи изпълнители. „Симфонични вариации“, например, бяха изпълнени за първи път от моя професор по дирижиране Константин Илиев. В изпълнението на оратория „Април 1876“, с която беше открит фестивалът през 1978г., участваха хор „Морски звуци“ (тогава около 100 души хористи), хорът на Варненска опера, солистката – мецосопран Александрина Милчева, актьорът-четец – Борис Луканов и Варненската филхармония, под общото ръководство на проф. Васил Казанджиев.

А Концертът за цигулка и оркестър беше изпълнен блестящо, пак на откриването на фестивала през 1984г. от нашия голям цигулар проф. Минчо Минчев и диригента Иван Маринов. С моята Първа симфония се откри фестивалът и през 2011г., този път с диригента Росен Миланов, а Парафраза – концертанте беше изпълнена от пианиста  проф. Димо Димов, и т.н., и т.н. – много са изпълненията и изпълнителите.

Така че това е една моя дългосрочна (аз бих я нарекъл безсрочна) програма, която се старая да изпълнявам максимално сериозно.

За тази година – 100 години „Варненско лято“ – ми беше възложено да напиша нова творба – „Кантата-поема за най-българското време – 1876“, за смесен хор, детски хор, соло сопран, четец и голям симфоничен оркестър.

Моля, Ви, веднага искам да спомена изпълнителите – Деляна Лазарова, диригент,  Смесения хор на БНР, с диригент Любомира Александрова, хора на Варненската опера, с диригент Теодора Георгиева, Детския хор „Добри Христов“, с диригент Галина Станишева, соло сопран – Илина Михайлова, четец – Мариус Донкин и Симфоничния оркестър на Държавна опера Варна. Всички тези изпълнители прочетоха максимално прецизно моята партитура и аз още веднъж благодаря сърдечно за чудесното, вълнуващо изпълнение на моята творба.

ТК: Желаете ли да зададете Вие въпрос към музикалната общественост или да й пожелаете нещо?

МК: Въпрос няма да задам, но мога да пожелая на колегите си честно и всеотдайно да упражняват своята професия. Да, трудно е днес, но изкуството не трябва да загуби своята почтеност.

ТК: И накрая! Какво мислите за старостта?

МК: Изобщо не мисля за старостта (по-често мисля за смъртта, а тя няма възраст), но съм запомнил нещо от Маркес (Габриел Гарсия Маркес) и често си го повтарям: „Добрата старост не е нищо друго, освен един почтен договор със самотата.“ Харесва ми.

автор: Татяна Капричева

снимки: Росен Донев