Двойно интервю с Росен Идеалов и Богдан Станев

Двойно интервю с Росен Идеалов и Богдан Станев

ТК: Как се роди идеята за този проект (съвместна изява)? От кога датират Вашите общи творчески изяви?

Б.Ст: Изявите ни датират отскоро. Но се познаваме от години. Често разменяхме мисли за музиката, за студентите, които в определени случаи изучават различни дисциплини и при двама ни, за „Животът, Вселената и всичко останало” (по Д. Адамс). Разбрахме, че има доста съществени неща, за които мнението ни съвпада. И решихме да опитаме…

Р.И: Здравейте, ще започна от втората част на въпроса Ви.

С Богдан Станев преди всичко се познаваме и следим изявите си още от десетилетия. През последните години станахме колеги като преподаватели в НМА „П. Владигеров“ в катедра „Камерна музика и съпровод“ Преди около две години в рамките на проект на катедрата – Дни на камерната музика –  ни предложиха да изсвирим нещо заедно и първото произведение, което ни събра като дуо беше сонатината за кларинет и пиано на Артур Онегер. Още тази наша първа изява ни убеди, че имаме много общи интереси, идеи като музиканти и постепенно, паралелно и с други наши изяви се роди идеята за този концерт (не обичам думата „проект“) с програмата, която предстои да представим в рамките на „Есенен салон на изкуствата“ в родния ми град Варна. И тук е мястото да благодарим на организатора на този форум Ивайло Ангелов за възможността да представим тази изискана програма на варненската публика.

ТК: В кои градове изнесохте тази програма?

Р.И. Тази програма засега сме изсвирили в гр. Трявна на летния фестивал в този китен български град. Преди концерта ни във Варна предстои да я представим и в гр.София.

ТК: Кое Ви провокира да изберете именно тази програма и тези конкретни произведения?

Б.Ст. Оказа се, че сонатата на Моцарт е изучавана от наши студенти. Решихме да се намесим не само с думи и съвети, ами и с личен пример. Оригиналът е за цигулка и пиано, но транскрипцията на Росен Идеалов е чудесна и мислим, че няма да е еретично да я изпълним в този вариант. По подобен начин се стекоха обстоятелствата с трите романса на Шуман. Сонатата на Хиндемит пък е връх в камерната музика! Гениално произведение, което е и централно за програмата ни. Решихме да се спрем на сонатината на Мартину за четвърто произведение, отчасти за да могат да бъдат сравнени стиловете на Хиндемит и Мартину – двамата са живели по едно и също време, но боравят с различен музикален език, а това провокира въображението ни.

Р.И. Вече споменах за общите ни музикални интереси и за още едно обстоятелство, което се оказа решаващо за избора на сонатата от Моцарт в ми минор – че сме колеги в академията в една катедра. Имаме обща студентка от Китай – докторантка по клавирен съпровод с ръководител именно Богдан Станев а при мен беше по камерна музика и тя заедно със своя колежка учеше именно тази моцартова соната. Постепенно в процеса на работата реших, че мога да прeработя сонатата за кларинет и пиано, нещо което много пъти съм правил. Идеята много се хареса на Богдан и веднага я пресвирихме на прима виста. Автори като Шуман и Хиндемит и на двамата са ни особено близки по дух. Сонатината на Мартину много добре комуникира със сонатите на Моцарт и Хиндемит, като едновременно контрастира със своя жанров оттенък и разведрява атмосферата на програмата. По принцип всяка програма се оформя след много предложения, разговори и стремеж към най-добро съпоставяне на стилове и автори.

ТК: Вашата рецепта за интерпретация в посока: от една страна да се запази стилистиката на епохата и дадените творби, а от друга страна да има нов прочит?

Б.Ст. Нови изпълнители – нов прочит! Винаги ще има нещо ново, дори при всяко следващо изпълнение самите ние не сме едни и същи. Но основното е друго, мисля. Вниманието, с което се отнасяме към нотния текст и желанието ни да вникнем в идеята на авторите. Ако сме убедени, че сме стигнали до същината на формата и съдържанието на произведението, в контекста на времето, в което то е създадено, то ще убедим и публиката. Останалото е работа на теоретиците и музикалната критика. Казвам го без ирония.

ТК: Как постигате единен концептуален творчески ъгъл?

Б.Ст. С внимание и уважение към идеите на партньора. Най-интересно е, когато идеите се различават. Тогава настъпва нашето време за анализ, проби, спорове… Хубавото е, че в такъв процес никой от нас не губи, дори идеята му да отпадне по една или друга причина. Напротив, чувстваме се като малки деца, които са намерили начин да играят с обща играчка.

ТК: Концертната Ви програма съдържа образци от класицизма, романтизма и 20 век, какво е мнението Ви за синтеза на стилове в наше време (в настоящето)?

Р.И. Нека направим разлика между съпоставка на автори от различни стилове и епохи – както е в случая с нашата програма, и синтезирането или тяхното вплитане и колажиране в едно и също произведение.

В първият случай имаме нещо като диалог между авторите – те с произведенията си „разговарят“ помежду си. И тук е трудната задача на изпълнителите – как да изберат произведения и композитори така, че те наистина да комуникират помежду си – ТЕ да са на еднакво ниво като творци. Това е отговорност, която много колеги не осъзнават достатъчно.

За втория случай на синтез или т. нар. полистилистика проблемът в последните десетилетия е много сериозен и дискусионен. Съчетаването на елементи от различни жанрове и стилове е много сложно и рисковано занимание за отговорно осъзнатия композитор. То е танц по ръба на бръснача и изисква от седящия пред белия лист изключителна ерудиция, обширни познания – музикални и теоретични, музикален и изобщо вкус, чувство за мярка и перфектна техника като композитор.

Много малко хора успяват да излязат с чест от този труден лабиринт. Алфред Шнитке въведе навремето в сериозната музика този стил, но при него благодарение на гения му нещата звучат органично.

В българската музика се броят на пръсти композиторите, които успяват (или успяха) да постигнат подобно стилово единство с елементи от различни епохи и стилове: Виктор Чучков, Любомир Денев-старши, Петър Петров, Георги Арнаудов, Драгомир Йосифов… за други се замислям.

В много случаи се получава просто еклектичност, граничеща с кича. Или казано на стар български език – безвкусица. Но последните разсъждения са си лично мои и не ангажирам с тях никого. Отказвам да коментирам днешното състояние на поп музиката, не само в България.

Б.Ст. Твърде се забърза това време. От експерименти с музиката, като че забравихме нещо просто – сетивата ни не са се променили. Те са си такива и такива ще си останат.

ТК: Концерт или звукозапис – кое е по-голямо предизвикателство, според Вас?

Б.Ст. Спецификата е твърде различна, за мен няма еднозначен отговор.

Р.И. Двата вида музициране са две различни състояния на духа, и изискват различен подход към изпълнението и различна концентрация.

Те имат и различна функция: едното, концертът на практика е диалог, споделяне на музиката с публиката в директен контакт, което е изконното предназначение на изкуството въобще и в частност –музиката.

Звукозаписът от своя страна е възможността на изпълнителя да остави след себе си някаква звукова следа, да може и след време звукът му да достига до хората. ТЕ оставят документирано изпълнението си. Това е особено отговорно, иска максимална прецизност, някои дребни неточности, допустими в концертното изпълнение не могат да се приемат в един звукозапис, особено студиен. Но там изпълнителят има спокойствието, че може да повтори X брой пъти даден фрагменти да избере най-доброто изпълнение.

Аз лично обичам да записвам, обичам спокойствието и изолираната тишина на студиото, процеса на запис, избор на фрагменти, монтаж, да видиш перфектния краен резултат – човек се чувства повече съавтор. Но не може да се направи хубав запис, ако произведението не е минало поне няколко пъти през огъня на сцената. Сцената и контакта с публиката е това преживяване, за което се трудим толкова от малки. Веднъж направих грешката да запиша неизпълнявано на концерт произведение. И повече не повторих тази грешка. Защото улегналата в концертната практика интерпретация дори да се записва на фрагменти, звучи цялостно, защото изпълнителят знае как да проведе цялата форма. В този смисъл и двата начина на музициране са сериозно предизвикателство, но винаги първо е, и трябва да е сцената, и концертът.

ТК: Как оцеляват изпълнителите на музикалното поприще с днешна дата? Какъв е Вашият подход?

Р.И. Ще отговоря със старата притча за поета, който е казал, че не е поет този, който пише, а този, който НЕ МОЖЕ ДА НЕ ПИШЕ! Казано на музикален език, в изкуството ни оцеляват и остават тези, които не могат да не правят музика. Творецът не оцелява, той следва пътя си на самоусъвършенстване.

Много е трудно по две причини: музикалното пространство за класическия музикант е все по-малко поради липса на достатъчно уважение към нашето изкуство от широката публика и от все по-ниската в това отношение култура на тези, които трябва да му осигуряват необходимите условия – финансиране и законодателство за спонсориране. Темата е много широка и дискусионна. Политическият компас за съжаление не насочва общественото внимание към нашето изкуство. От там страда и образованието като обща култура на подрастващите.

ТК: Каква, според Вас, ще е съдбата на културата, музиката и културните дейци в българската реалност (в нашето съвремие)?

Б.Ст. Управляващите ни, а и голяма част от обществото, не разбират, мисля, значението и ролята на културата. Могат и без това – видно е по улиците, в учрежденията, в магазините, в телевизиите, в парламента, ако щете. Да, винаги ще има хора, за които културата ще е същност. Но те са твърде малко – не представляват интерес, когато дойде време за избори, въпреки че се афишира друго. Достатъчно е да погледнем цифрите в бюджета. Не съм оптимист.

Р.И. Не мога да давам нито рецепти, нито прогнози. Надявам се преди всичко да оцелее мирът на континента ни, и в България като част от този континент. Ние сами трябва да се борим за развитието и разпространението на изкуството и културата си, а не като в адския казан да се дърпаме надолу едни други. Пречи ни до голяма степен вроденият индивидуализъм и дребнавостта. А имаме огромни постижения, които заслужават да бъдат забелязани и извън Драгоман. Но това също е въпрос и на национална политика – какво и как да го показваме на света.

ТК: Има ли нужда от музикални синдикати, асоциации и организации, които да защитават интересите на музикантите?

Б.Ст. Еднозначно – да! Причините са много.

ТК: Идеята – Музика – Вашият прочит?

Р.И. О, това е тема за докторска дисертация.

Идеята е била винаги основния двигател, първоизточникът на всяко постижение във всяка човешка дейност. Идеята е онази искра, която движи напред цивилизацията, която ни кара да откриваме нови светове във всяко изкуство, тя ни прави творчески личности.

Но ще се конкретизирам в нашето изпълнителско изкуство. Идеята в изпълнителското изкуство е представата, която предварително си създаваме, онази идеална представа за звученето на едно произведение, преди да сложим нотите на нотния статив и преди да отворим инструмента. Това ние на достъпен език наричаме анализ. Представата се култивира с годините практика, в процеса на опознаване, изучаване на теорията на музиката и стиловете, както и познанията за музикалната история. Тя-идеята е комплексна представа, която обединява натрупания с годините опит на базата на много изсвирени произведения. Инструменталната техника и виртуозното владеене на всички изпълнителски средства имат значение, когато изпълнителят знае как да си служи с тях във всяка една фраза спрямо конкретния автор и произведение, които разработва. Техниката сама по себе си не може да формира правилната интерпретация. Първо е идеята за драматургията и израза и характера на произведението и неговите дялове, и тогава техническите и звукови средства се подчиняват на тази представа. Иначе процеса става много по-дълъг и може да не доведе до художествен резултат. Самоцелната техника превръща често музиката в спорт, а тя трябва да е средство за изразяване на авторовата идея. Това наричаме изпълнителски прочит.

ТК: Кларинетът и пианото в класиката (използва се и в много други стилове), къде според Вас са най-ценни?

Р.И. Във всички стилове от късния барок до наши дни има прекрасни образци на ансамбъла кларинет-пиано, като проследим и развитието на клавирните инструменти от края на 18-ти до средата на 19-ти век. Кларинетът е млад инструмент, създаден в края на 17-ти век от Кристиян Денер. Той от самото начало е инструмент с богати изразни възможности, виртуозен с голям тонов обем. Но като всеки едногласен инструмент е ансамблов по природа. И съчетанието с клавирния инструмент обогатява възможностите за неговата роля като част от по-мащабни музикални произведения.

ТК: Какво ще пожелаете на читателите на „Култура всеки ден“?

Б.Ст. Пожелавам преди всичко здраве, разбира се, както и стойностни събития, на които да се насладят и на живо и чрез сайта „Култура всеки ден“. Използвам възможността да поканя варненци и гостите на Варна, на нашия концерт на 22.10.2026г. от 18.30 часа в Градска художествена галерия „Борис Георгиев“. Концертът е в рамките на фестивала „Есенен салон на изклуствата“, който традиционно се радва на взискателна публика.

Р.И. Здраве, мир и любов към изкуството и класическата музика. Да подкрепят с присъствието си артистите, които са отдали от детството си безброй часове, прекарани над инструмента и овладяването на изкуството. Само тяхното присъствие в залата може да остойности нашия къртовски ежедневен труд.

автор: Татяна Капричева

снимки: личен архив